RART 4: "Сълза и плач"

Беше задушна сутрин в Крийпсити, като всяка друга в края на юли. Горещия въздух едва проникваше през дихателните органи на обитателите на градчето, търсейки път към дробовете им и нямащ търпение, тъй като в откритото пространство му се струваше твърде тясно.
Хемана трябваше да отиде по-рано на работа този понеделник, тъй като в театър „Сълза и Плач“, където работеше тя, имаха нов директор, който ги свика на ранна среща.
Рижото момиче не слушаше какво говори новия директор, който бе срещала из коридорите преди това. Не беше наясно каква длъжност е изпълнявал до сега и горе-долу от това, което все пак подочуваше от думите му – това така и не й ставаше ясно. Прие, че работи в театъра и толкова. До сега го бе имала за малък, досаден гном, но гледайки го, стоящ на директорското място, изведнъж Хемана реши, че всъщност е до някаква степен привлекателен.

- Знам, че до сега сте свикнали да работите много, но истината е, че има някои финансови въпроси, които ни притискат да съкратим програмата си – чу го да казва в един момент. Останалите в залата зашушукаха, но той ги прекъсна – Не се тревожете, колеги, това – разбира се – ще се отрази негативно на заплатите ви – те заглъхнаха, видимо облекчени. – Разбира се, ще има и съкращения! – заяви въодушевено той и Хенема можеше да се закълне, че подскочи от радост докато седеше на стола си. Колегите й само не заръкопляскаха радостно. Присъедини се към тях с бегла усмивка.
Преди да излезе от залата, след края на срещата, директорът я спря.
- Г-це Пазалеки, ще ми отделите ли минутка?
Замръзна за миг. Чувстваше се толкова неловко да говори с непознати, а и новият му авторитет на директор го караше да изглежда някак по-висок от преди. Не че Хенема бе ниска, напротив, но за миг можеше да се закълне, че е дори по-висок от нея.
- Ъ-ъ-ъ – измънка тя.
- Чудесно. Исках да ви помоля да вмъкнете в графика си разчистване на старите декори, които стоят в неизползваната репетиционна... знаете, онази заключената с катинар, с надпис „не влизай“.
- От която се носят мистични стонове? – озадачи се тя. Той кимна. Господи, беше толкова грозен. Може би се влюбваше? Какво беше това усещане в корема й всеки път, когато го погледнеше? Любов или разтройство? Знаеше, че има нещо съмнително в зеления чай, който й подари Джаел за рождения ден. – Да, да, ще... ъ-ъ-ъ.. ще се заема с това... утре... г-н Ивъл – измърмори. Беше й още по-трудно да общува с него сега, когато освен непознат, й беше и шеф, а и като капак май предизвикваше разтройство с тези мътно-зелени очи, напомнящи на красива жаба, чакаща да се превърне в грозен принц.
- Благодаря – усмихна се той – И моля те, наричай ме Винс.

.: Съдържание :.